Искам да пиша, да пиша, да пиша и да излея от себе си всяка мисъл за теб в празното пространство пред мен, че да не мисля повече за всичката тази любов, която ме изпълва..

Ти си ужасен. С хората около теб. С мен. Държиш се толкова грубо и толкова арогантно и понякога дори сякаш грам не те интересувам. Игнорираш ме, когато поискаш. Сещаш се за мен и го показваш с глупави мъжки текстове от интернет, които не значат нищо. Дори не са забавни.

А аз съм ужасна, защото продължавам да ти се връзвам, след толкова време, толкова силно.
И не мога да продължа, защото все още ме караш да се смея, да споделям, да се старая заради теб, заради бъдещото нас, защото ме караш да се усмихвам, даваш ми мотивация, смисъл, даваш ми сили да се опитвам да бъда успешна, хубава, жива.

И макар толкова мъже да минаха и заминаха в живота ми..винаги с една малка част от сърцето си оставам свързана с теб. Принадлежа ти по някакъв странен необясним начин..

А аз и ти? Кога ще бъдем заедно? Как ще се намерим пак? Как ще бъде хубаво? Ще играем ли роли или ще бъдем себе си такива каквито се познаваме? А дали тогава ще се харесаме?

Страх ме е..страх ме е, че те обичам прекалено много и всичко това няма да провърви, че ще пробваме и няма да е хубаво и всичко ще бъде разрушено. Всичко идеално, в което съм вярвала досега.

Защото ти и аз сме специални, защото ти и аз имаме и можем всичко.

А същевременно знам, че може би трябва да те пусна, да продължа, да спра тази агония и това преследване, защото развитието може да дойде, но може и да спре. И тогава пак губя....

Плача за моята невъзможна любов - тази към теб. Толкова силна, искрена, истинска, детинска и голяма, че може да преобърне света...И все така невъзможна и все така желана...

Не мога да те загубя. Не мога да загубя нас. Обичам те.

Мамка му, толкова те обичам....